МАЗОХИСТКА

Живее в свят от болката пленен.
В свят така озлобен.
Научила се бе да обича,
душата си пред друг да съблича.
Разочарованието бе на лице -
бе разбито нейното сърце.
Един свят се срина,
една любов си замина...
Нереална тъга
и онези тръпки по гърба...
Онази усмивка сутрин на лицето,
онези думи, за които копнееше сърцето...
Всичкото това изчезна в миг ужасен.
Животът - така неясен.
Толкова болка има в тези редовен.
Така трудно беше да се разбият ония ледове.
Ледове, които бяха толкова сковани
целите създадени от болка и от рани.
Ледове, в сърцето на човекът...
човекът,който беше лекът.
Не! Не можеха да се разбият.
За това трябваше да си отидат.
Свършено беше вече...
„Тръгвай! ЗАМИНАВАЙ надалече...!
Махай се! Чу ли какво ти казвам?
Махай се! Всякакъв път към мен ти отрязвам.“ -
крещеше тя на глас към него.
Искаше да запази голямото си его.
Душата ѝ шепнеше други думи.
В съзнанието си тя непрестанно отваряше старите албуми.
Грешеше.
Да се върне назад невъзможно беше...

~41~

Не биваше дори назад да поглежда.
Желанието да живее напред започна да я повежда.
Стъпваше така несигурно, така нестабилно
по онзи път, на който беше пратена със злоба, така обилно.
Напред вървеше.
Рядко за старите дни тъжеше.
Искаше да продължи.
В съзнанието ѝ старата мечта „завинаги“ не успя да се появи.
Падаше,юмруци стискаше,
със зъби скърцаше...
Ставаше,
напред продължаваше!
Измина се месец. Времето бързо отмина.
Желанието да не убива също си замина.
Бе решена да убива...убива и забравя.
Макар, че понякога всичко съзнателно взе да забавя.
Не ѝ се искаше насила всичко да убива,
но позволи на любовта да започне да загива.
Със злоба се изпълни всичко в нея,
превърна любимия си в „злодея“.
Злодей, за който спря да съществува...
Спря за действията му да умува.
Искаше да няма нищо общо с него вече,
да го убие в съзнанието си и да го изпрати надалече.
И един ден, така забравен, тя разбра:
Няма я вече любовта!
Няма я онази тъпа болка в сърцето -
появи се усмивка на лицето.
Облекчение завладя я,
свободата на живота я омая.
Свободата бе да избира каква да бъде.
Нямаше вече друга да е!
Продължи! Продължи напред!
Щеше да мачка всичко наред.

~42~

Нямаше да позволи никой да я огорчава,
чувствата ѝ да накърнява.
Но обич силна носеше в душата си,
споделяше болката на злодея си.
Всяка болка, която света му причиняваше,
тя и за себе си от нея присвояваше.
„Това е доброта, драги ми любими!
Това е онова, което искаше от мене, мили.“
Доброта. Това е тя.
В мрачна стая - букет цветя.
Скътани за теб.
Бъди за това проклет.
Бъди,защото не видя това,
което и до сега има за тебе тя.
Няма да го проумееш. Жалко...
Навярно ти трябва много време, а не малко.
До тогава късно ще е.
Всичко опетнено, мръсно, забравено ще е.
Това е да си мазохистка:
Някой да иска да те превърне в оптимистка...
И от това да боли...
адски да тежи...
Защото си желал да се промениш,
само и само нечия обич да задържиш.
Това е да си мазохистка:
Въпреки,че си песимистка...
Да мечтаеш и да гледаш към доброто,
докато други ти повтарят, че само в теб се крие злото.
Мазохизъм е да обичаш някой след всичко това...
След всичката болка на света.
Причинена болка от любимият човек,
който дълго е бил твоят единствен лек.
Предателството на лице е,
а той пред другите се смее.

~43~

Мазохизмът съдържащ се в душата ти
е причина за сълзите ти.
Бориш се и си напред!
Но обръщаш глава настрани към живота друг, проклет...
Нямаш място там, разбираш.
В ума си всичко вече ясно побираш.
Не бива и болката чужда да споделяш,
нито толкова време в мисли да отделяш!
„Спри да бъдеш мазохистка!“ - крещиш си сама.
Не чувстваш вече тъга.
Знаеш истината и това те държи права,
дори не желаеш да се въвличаш в никаква разправа.
Август, 2014г.

~44~