МЕЛОДИЯТА НА СПОМЕНА

Ехти в мислите една мелодия позната,
картината от спомени е разпозната.
Мелодия на спомена от едно минало..
Много време от тогава е изминало:
„Крачи бавно по прашния път едно дете,
гледайки нагоре към синьото небе.
С къдрави коси от злато, с колене прашни, наранени..
със сълзи в очите от болка породени.
До ламаринената ограда стига,
а сърцето му от силен писък се свива.
Поглежда през ръждивата дупка на оградата -
жена крещи. Мъж налага я с тоягата.
Нараненото малко коляно сгъва се без болка към земята,
брои детето с пръстчета треперещи, нещо смята.
Трети ден подред една и съща картина пред очите...
Изгарят бялата му кожа на слънцето лъчите.
Смелост от някъде произлезе,
детето без страх в двора реши да влезе.
„Недей, моля те, недей посяга!“ - жално проговаря то,
но този път злото тук надделява пред всякакво добро.“
Една мелодия от спомени обзема мислите,
пронизва ги и тежи. Ще разберете, ако се замислите...
Над туй минало отгоре спряла се е.
Една сълза на пода разляла се е...
„И конче пред каручка вързано напред в галоп се впуска,
детенце русоляво юздите му отпуска.
„Дий! Нека си бяга на воля, татко!
Какво хубаво конче си имаме, колко е сладко...“
Жарко слънцето пече над русата главица.
„Тате, тате, ей там имаше лисица.“
А мъжът от каруцата сваля ралото,
постила на земята одеялото.
„Сядай тук на сянка.. Ето ти домат.“ - мъжът казва.
На детенце как се работи на нива сега ще показва.

~31~

И тръгва мъжът с шапка на главата
да оре на хората нивята.
Детенце пъргаво след него по пръстта тича.
А кученце оранжево с бяло, до детенцето притича.
„Идвам татко и аз да ти помагам.“
Мъжът обръща се назад:
„Да пазиш каручката, тая задача ти възлагам.“
И мъжът тръгва в тежкия пек
с конче и орало да върви напред.
Вади на земята прави -
тая работа добре му се нрави.“
Мелодията още ехти в главата.
Свива се сърцето. Тежи на душата.
Спомен още един връхлита,
сърцето много чувства за минути изпита.
„Дете със сламена косица стои само на двора,
пуснало животинките от обора.
Майка и баща работят неуморно всеки ден,
за да променят живота си беден.
Пее, на животните в двора, малкото дете -
гледат го странно те.
Сякаш чудят му се на акъла що ги гали, що им пее, що ги гледа,
вместо да излезе и мача на момчетата на улицата то да погледа.
А детенцето радостно и щастливо,
започва да тича около тях така игриво.
„Хей кученца, хей котенца, хей козленца мили,
много сте умни вие - под сянката сте се скрили.“
Сърце бушува. Душа се сеща за изминалите дни.
Едно човешко рамо в такива моменти служи, за да те крепи.
И изминали са неусетно дните...
я в сълзи, я в тревоги, я пък в сбъдването на мечтите.
Ехти мелодия една,
припомняйки за някогашната тъга.
Мелодия на носталгичното време,
никой от никого не може да я отнеме.
май, 2015г.

~32~