ПРОСТО ДИШАЙ И ОСТАНИ СИЛЕН

ПРОСТО ДИШАЙ И ОСТАНИ СИЛЕН

Гергана Петкова

 
ПРОСТО ДИШАЙ
И
ОСТАНИ СИЛЕН

София,
2015 г.

Посвещавам тази книга на Г.Атанасов, който събуди любовта ми към писането.

Който се превърна в моя муза и ми показа какво е любов.

Без теб нищо нямаше да бъде същото. Обичам те!

Както и на моите родители, които ме подкрепят и винаги са до мен.

Благодаря ви!

Гергана Петкова
„Просто дишай и остани силен“
Copyright © 2015 Гергана Петкова
© Издател Фондация Буквите
ISBN 978-954-9375-132-7 

ЖИВОТЪТ НА ЛОРА

   В една априлска нощ, в покрайнините на селото , се разнесе нежен кучешки лай. Навярно беше зов за приветстване на своите току-що родили се палета, от любящата им майка, която внимателно се гушваше в тях. Малките кучета бяха шест на брой, пет, от които бяха кафяви на цвят, с леки отенъци на бяло по муцунките, а шестото кутре беше женско и цялото чисто черно. То се роди с къса опашка. Може би заради различния цвят на козината или заради късата опашка другите кутрета не го приемаха. Те го биеха и не му даваха да сучи от майчиното мляко.  Кученцето беше най-хърбавото и грозното сред всички останали. Очите му бяха още по-различни от на другите палета. Те светеха толкова нежни, невинни и любящи. Навярно знаеше, че е различно и не се сърдеше на братчетата и сестричетата си, че не го обичаха.

   Минаха месеци. Малките кученца пораснаха. Ровеха в бунищата, за да търсят храна, а когато намираха я споделяха със своята майка. Тези кучета се грижеха по-добре за майка си, отколкото някои хора се грижат за своите.  Дойде и денят, в който всяко от кучетата трябваше да поеме по своя път. Майка им беше много стара и немощна, и те знаеха, че тя ще си отиде. Тази любов, която се криеше в сърцето на старото куче към нейните рожби се усещаше от километри. Преди да издъхне тя погледна всяко от своите деца, сякаш за сбогом. Когато насочи погледа си върху черното куче, очите й светнаха и се изпълниха със светлина и надежда. Сякаш немощната майка си мислеше „Един ден и ти ще си намериш любящ и грижовен стопанин, който ще те дарява с много обич. Такъв какъвто и аз имах, когато бях малко пале.” Възрастното куче легна на студената земя, премига с очи и издъхна. Сякаш тази майка беше доволна, че е научила своите рожби на всичко,което знаеше за живота на улицата и те вече бяха готови да останат без нея.

Мина време. В селото хората бяха излязли по улиците и бързаха за някъде, вървейки напрегнато и говорейки шумно. До един кирпичен дувар лежеше някакво черно кълбо. Това май беше онази самотница, която вече бе останала сама и бе поела по своя път. Тя не се страхуваше от хората и не бягаше от тях. Когато ги наблюдаваше как вървят и я поглеждаха от време на време, очите й светваха и сякаш се усмихваше. Но на улицата имаше безчувствени хора. Никой не се впечатляваше от очите й. Никой не се взираше дори в тях за миг и не успяваше да види нейната доброта. Подминаваха я, гледайки само грозната й черна козина и опашката, която почти не се забелязваше. Те бяха твърде заети с делата си. Но навярно самотницата ги разбираше и не се опитваше да бъде нахална. Стоеше настрана и се взираше в тях, в очакване някой да я погледне и да се доближи до нея, за да я погали. И в крайна сметка толкова ли много искаше това куче? Една топла ръка, която да погали черната като катран, спластена козина,един топъл глас, който да прошепне „Хей, как си момиче?”

   Една сутрин самотното куче стоеше до едно дърво, взирайки се в продавачите на хляб, които отваряха магазините си. Тя се надяваше да й подхвърлят нещичко за ядене, за да залъже болката в празния си стомах. Докато самотницата наблюдаваше как хлебарите внасяха топли пити, от които се издигаха пари във въздуха, един човек я гледаше. Той беше гърбав, с черно, накъсно палто и  гумени ботуши. Лицето му беше грубо и брадясало. В този момент, малки тръпки плъзнаха по гърба на самотницата. Тя се обърна и съзря очите на този странник, приковани в нейните. Кучето се осмели да приближи до този човек, а той от своя страна се наведе и нежно започна да я гали зад ушите. Това беше първият път, когато някой обръща внимание на клетата самотница. Тя се почувства обичана. Вече го обичаше. Легна по гръб, изплези език и започна да ближе ръката на своя любим вече човек. А той тихо си измърмори нещо и се изправи. Едва тогава тя видя очите му. Изглеждаха и толкова добри и красиви. Очите му бяха сини, нежни и така искрени. Изглеждаха като две кристални езера. Човекът влезе в магазина и купи един топъл хляб. Кучето го наблюдаваше със затаен дъх в очакване той да се върне при нея и да я погали отново, но когато той излезе от магазина тръгна напред и дори не се обърна. Тъга прониза сърцето на скитницата. Почувства се както, когато майка й си отиде. Душата й отново беше обзета от самотата. Но изведнъж човекът се изви глава настрани и през рамо й извика „Ела, момиче! Ела, тук!” Самотницата не разбираше какво иска да й каже този странен, но така добър човек, но долови нотките в гласа му, които я накараха да затича към него и да го последва. Тя вече му се бе доверила.

   Стигнаха до една полусъборена къща. На пръв поглед изглеждаше необитаема, но отдясно на кирпичения дувар имаше стаичка, в която прозорците бяха покрити с бели пердета. Дворът на къщата бе голям, но необработван. Навсякъде бяха плъзнали грозни бурени. Беше пусто и мрачно. Наоколо нямаше други обитатели. Старецът пак измърмори нещо под носа си и влезе в стаята с белите пердета. Самотницата, която вече не се чувстваше сама, видя едно орехово дърво и легна под него на сянка. Слънцето бе изпекло отдавна и мореше всичко живо от жега. Човекът излезе от стаята, а в ръката си държеше въже. Той се наведе и погали кучето нежно, пресегна се да завърже въжето на шията й. Уплашеното животно не понечи да даде назад, а се загледа в очите му, треперейки. Тя видя доброто и реши да остане неподвижна. Старецът я завърза за дървото като й даде пълна свобода, защото удължи въжето с друго въже и тя можеше да се разхожда свободно. Той се страхуваше, че тя може да избяга, но не подозираше, че вече бе спечелил сърцето й и тя за нищо на света не би го оставила. След малко старецът отиде и донесе две купички. В едната наля студена вода от сондата, а в другата напълни с кокали, навярно от снощната пилешка чорбица, която сам си бе сготвил. Живееше сам самичък. Неговата любима жена отдавна бе покойна. След като осигури всичко на своя единствен домашен любимец, той реши да й измисли име. Седна на една греда, която бе хвърлена отсреща на дървото и започна да гледа замислено към кучето. Докато той я гледаше, тя си похапваше ненаситно кокалите й жадно пиеше от водата. Жегата беше непоносима. Дядото дълго я гледаше докато те не изпразни и двете си купи. Той стана и й наля още вода и каза:

-          Пий, момичето ми! Пий. Днес е много горещо. Този припек ще те умори.  – Той пак седна на гредата и продължи. – ще те наричам Лора. Имаш добрите очи на дъщеря ми. Тя замина надалеч от тук. Реши да напусне бащиния си дом и да живее по европейски. Лора много ми липсва. Именно за това и теб ще наричам така. Ти не искам да ме напускаш обаче. Стой си тук при мене. Ще се гледаме взаимно. Ти ще пазиш тая порутена колиба, а аз ще те храня и поя.

   Дядото стана и влезе в стаята си, за да подремне. А кучето легна под дървото, чудейки се какво се опитваше да каже новият й стопанин.

   Старецът и Лора се разбираха чудесно. За няколко месеца те свикнаха един с друг. Всяка сутрин грижливия човек излизаше от зелената врата и отиваше да купи хляб от магазина. После се прибираше и даваше храна и вода на Лора. Винаги я глезеше с кокалчета, които оставаха от чорбите, които си правеше предходната вечер. Той се грижеше много добре за кучето си. Тя се чувстваше обичана, а той не се чувстваше вече самотен. Старият човек често сядаше до дървото на Лора и й говореше. Гледаше я нежно и закачливо дърпаше ушите й. Лора го обичаше, той нея също.

   Една сутрин старецът не се прибра. Лора бе изпила водата си, а слънцето вече бе изпекло нависоко.Денят беше много горещ и тежък. Лора бе много жадна. Усещаше, че нещо не е наред. Не се чуваше скърцането от зелената портичка. Вечерта, когато луната се показа, Лора вече бе легнала на изстиналата земя под дървото и спеше. Изведнъж един непознат човек влезе шумно в двора през вратата, Лора се стресна, изскочи и наддаде висок лай. Мъжът не й обръщаше внимание. Влезе в къщата и след малко излезе тичешком. На сутринта докараха тялото на старецът. Когато Лора усети присъствието на нейния стопанин, макар и безжизнено ,тя си спомни за майка си. Старецът бе умрял. Хората го прибираха в къщата му, за да направят опело. Един непознат човек понечи да погали Лора, но тя го ръмжеше предупредително. Въпреки това човекът я отвърза  се опита да я завърже на една каишка, навярно да я откара някъде, но Лора се страхуваше прекалено много и наистина чувстваше загубата на любимия си стопанин. За това погледна към малката стаичка, за да види за последен път любимия си човек, погледна към портата и побягна право към нея. Изскочи на пътя и се затича в посока, която не й бе известна.

   Минаха месеци. Листата на дърветата започнаха да падат, а тревата по земята вече не бе така зелена и свежа. По покрайнините на селото се срещаше от време на време едно черно и чудато куче, което навярно търсеше храна. Това беше Лора. Когато не намираше храна извън селото, тя влизаше в него и бе длъжна да се среща с хората, които бяха така груби и лоши към нея. Ритаха я без причина, пъдеха я, макар, че никому нищо лошо не правеше.

   С времето Лора вече все по-рядко се срещаше в селото. Тя имаше пет кутрета. Учеше ги на неща, които нейната майка я учеше да прави преди. Беше есен. Времето започваше да се разваля. Три от кутретата загинаха. Дъждът не спираше да се лее, а условията в полето не бяха добри за отглеждането на останалите малки палета. Лора реши да ги премести в селото. Намери си една разрушена, необитаван сграда, която предлагаше сухо място за нея и малките й рожби.

   Кутретата растяха. Излизаха сред хората и търсеха храна. Майка им беше неотлъчно до тях. Имаше хора, които от време на време хвърляха по някой комат хляб на кучетата, но имаше и такива, които не се смиляваха над Лора и нейните деца, и се отнасяха към тях с пренебрежение и омраза. Тези хора бяха безчувствени и зли. След няколко месеца в търсене на храна и срещи с хората, малките кутрета пораснаха. Една сутрин се случи така, че едно от тях не беше с Лора и братчето си. Лора през целия ден търсеше своята рожба, но не я откриваше. След три мъчни дни на безуспешно търсене, Лора си помисли, че може би някой добър човек е отвел нейното пале. Така и беше се случило. Едно момиченце се смили над слабичкото и бездомно куче. Прилъга го с шоколадовата си вафла и бързо го хвана. Кученцето вече имаше добри и обичливи стопани,които се грижеха за него. В селото все пак имаше и добродушни и сърдечни хора, които подпомагаха за оцеляването на животните. Някои хора ги хранеха, други ги осиновяваха. Въпреки, че Лора бе уверена, че няма много добри човеци, тя знаеше, че хората взели нейното дете, ще го дарят с любов и ще се грижат за него. Само се надяваше това да продължи вечно…

    Лора и единственото й останало кученце се разхождаха в селото.  Тя се надяваше някой добър човек да осинови и тази й рожбичка, но все още никой не го правеше. Въпреки това Лора не губеше надежда. В очите й винаги са бликали онези искрици, които я правеха така обаятелна и забележителна, стигаше хората да си даваха малко повече време да вникнат в тях. Но като, че ли надеждата, която държеше в себе си даваше повече блясък в й очите й този път. В търсене на любящ стопанин за своя син, Лора попадна на едно полупородисто мъжко куче. Тя не изпита страх от него, напротив, доближи се и се загледа в очите му. Той беше сивокафяв на цвят, очите му бяха сякаш безразлични. Погледна към Лора и отстъпи назад. Беше избягал от стопаните си, защото го биеха и не се държа добре с него. Изпитваше страх от хората, от себеподобните си дори и от всяко друго живо същество. Лора навярно усещаше болката и страха, които изпитваше беглецът. Тя не се отказа в опитите си за сприятеляване. Доближи се до него и му подаде лапа. От страни всичко изглеждаше сякаш е нереално, но не бе. Можеха да се видят добрите чувства и намерения на това прекрасно създание. Тя внезапно тръгна нанякъде, а беглецът дори и не дочака. Затича се след нея, без да знаеше накъде го води. Лора знаеше, че той ще тръгне след нея, знаеше, защото преди месеци тя бе усетила чистите намерения на онзи старец точно в момент, когато също като беглецът тя бе уплашена и несигурна. Беше научена на това. Изстрадалото куче усети добротата й. Усети, че тя не иска да му навреди. Лора заведе непознатия на своето кътче. Синът й излезе от храстите до сградата, в която се бяха подслонили. Тези храсти му служиха за легло. Често там си подремваше, когато беше топло. Той видя майка си и непознатото куче. Отиде до новият и го подуши. Погледна към Лора и видя, че в прекрасните й очи имаше блясък. Усещаше, че майка му иска да помогне на новият приятел и също като нея го прие в семейството.

   Няколко години Лора, синът й и новият им приятел обикаляха из селото. Срещаха много премеждия пред себе си, но и тримата си помагаха и се справяха заедно с всичко лошо. Една зима сградата, в която живееха се разруши съвсем. Покривът падна и вече не служеше за предпазване от снега. Трите кучета обикаляха безцелно, търсейки подслон да се скрият от неприятния студ. Беглецът намери друга необитаема къща, чиито двор не бе заграден. Къщата беше със стълби, а под тях имаше достатъчно място и за тримата. Понякога Лора излизаше сама и търсеше храна. Минаваха добродушни хора, които й даваха хляб. Тя обикновено не изяждаше всичко, а оставяше половината. Вземаше каквото й останеше и го носеше при своите другари. Хората виждаха това и си казваха „Животните също се обичат. Също изпитват чувства, също се грижат едни за други. Дори по-добре от нас самите.” Те разбираха,че кучетата не са лоши, че се борят за оцеляването си и,че обичат живота си. Лъки имаше късмет да има такава майка, която да му носи храна, за да се засити. Лъки се казваше синът на Лора. Хората му измислиха това име, защото означава „късмет”, а той беше късметлия. Когато обикновено трите кучета се разхождаха заедно, те изглеждаха сякаш се усмихват на всички хора. Лора вече не се чувстваше сама. Тя имаше другари, които винаги бяха до нея. Няколко години те бяха непрестанно заедно. Хората свикнаха с тях и им помага да живеят. Всичко беше наред, докато един ден един човек, който бе излязъл от своята къща и се разхождаше по улиците на селото, не се срещна с трите кучета. Човекът мразеше животните. Той ги намираше за ненужни твари. Няколко пъти този коравосърдечен човек срещаше на пътя си тези така мразени от него създания, че реши да сложи край на тяхното съществуване.

   Една сутрин Лъки излезе от двора и замина да търси храна.Лора и Беглецът бяха под стълбите и си почиваха. Човекът, чието име навярно никога няма да се разбере, отиде пред двора на къщата и извика двете кучета. Лора не можеше да проникне в мислите му и не можеше да разбере дали душата му е тъмна… Отиде при него, а бездомникът стоеше настрана. Той все още не можеше да се доверя на хората. Лора вече бе станала наивна и им вярваше безрезервно. Човекът извади една пилешка пържола напоена с отрова, подхвърли я на Лора и тя лакомо започна да гризе от нея. Когато приятелят й подуши миризмата на сочното месо също се включи в последното хранене. Човекът си отиде. В мислите му навярно протичаха думите „Яжте, псета!” и разни ругатни.

Изведнъж Лора почувства болка в стомаха си. Погледна към човека и разбра, че той нямаше добри намерения към нея и другаря й. След това погледна към Беглеца. Той жално изскимтя. В очите му силно се изразяваше мъката, която чувстваше. Лора последва скимтенето му с по-силно.  Погледна към пътя. Затича се с надеждата да намери сина си и да го види за последно. Нужно й беше да го види. Навярно Лора знаеше до къде ще води тази последна хапка. Болката я пронизваше толкова силно… Беглецът я последва. Той я обичаше и винаги беше до нея. Двете кучета с последни сили стигнаха до един парк, в който тревата беше така зелена, толкова красива и мека. Лора легна на земята,а  до нея – Беглецът. Тя го погледна. Очите й сякаш се сбогуваха с него. Той погледна нагоре и издъхна. Лора изскимтя, сложи лапата си до неговата и затвори очите си завинаги.

   Лъки вече се бе върнал в подслона, но майка му не беше там. Изведнъж той почувства някаква ужасна самота, каквато не бе изпитвал до сега. Легна в храстите и се загледа към пътя, по който обикновено минаваха другарите му, в очакване да се върнат. Но те така и не се показваха. Няколко дни Лъки стоеше там с надеждата да ги види, но никой не идваше по онази зелена пътечка. Лъки бе прегладнял. Стана и реши да обиколи селото, за да намери малко храна. Докато се оглеждаше за кофи за смет, той също така се оглеждаше и за своята майка. И ето,че изведнъж погледът му се спря към две деца, които държаха мъртви кучета и ги слагаха в един голям контейнтер. Лъки почувства остра болка в сърцето си.Той изчака децата да си тръгнат, за да отиде при своите другари. Там той видя безжизнените им тела. Хората забелязаха, че Лъки напрегнато се върти около двата трупа и скимти жално. Те виждаха и усещаха мъката му. Той скимтеше дълго време, сякаш плачеше. Краката му бяха измалели, не се хранеше и беше напълно обезводнен. Ония с добрите сърца решиха да му помогнат. След няколко дена Лъки отново се бе върнал към живота. Скиташе сам, но все пак се бореше, за да оцелее.

    Хората са си хора. Те притежават чувства. Дали изпитват омраза или обич, дали са добри или лоши, те си остават хора. Животните, животните са си животни, но – не! И те са живи същества. И те са способни да обичат и да мразят, но за разлика от хората, те не са способни да нараняват умишлено. Жестокостта, която се крие в човешките създания, не се в крие в животните. Лъки винаги ще си спомня за своята майка, за своят начин на живот. Лъки винаги ще се бори до последно, за да оцелее. Винаги ще има хора, които ще му помагат да живее, но ще има и такива, които ще искат да му навредят, без да има основателна причина за това. Животът не е несправедлив към хората, а към животните. Хората си правят животът добър или лош сами, според способностите си, а животните се раждат с тази съдба. Раждат се или да бъдат гледани, важни за някого, уважаван и обичана или се раждат, за да бъдат гладни, бездомни и мърляви. Дали едно куче е породисто или не, няма значение. Всяко куче носи в сърцето си любов, всяко може да те обича, стига да бъдеш човечен към него.

   Обичайте животните! Грижете се за тях. Защото животните имат повече човечност дори и от самите нас – човеците.

 

ИЗВИНЯВАЙ

Извинявай, че не мога да съм тях, а съм себе си.
Извинявай за това, че аз обикнах и недостатъците ти,
а те биха избягали от тях,
а аз за теб – аз умрях.
Извинявай, че дадох всичко дето имаше в душата ми,
извинявай, че ти позволих да отрежеш крилата ми.
Извинявай за дето в теб се влюбих.
Извинявай, че по теб ума си погубих.
Те никога не биха те обичали така,
никога не биха си позволили да се случи с тях това.
Извинявай за това, че съм толкова директна.
Извинявай, че на пук на теб се правех на обектна.
Извинявай, че избрах теб пред всичко,
извинявай,че това ‘’всичко’’ наистина ми беше ВСИЧКО.
Те не биха се отказали от живота си,
Не биха го направили заради тебе, заради това, което си.
Извинявай, че допуснах да се промениш.
Извинявай за дето реши душата ми на земята да повалиш.
Извинявай! И аз имам вина.
Извинявай! И тя се състои в това:
Позволих си да бъда като тях,
Защото ти това харесваше – видях.
Извинявай,че мен не ме хареса,
извинявай, че не ставам дори поетеса.
Извинявай,че ти откраднах усмивката.
Извинявай, че разбих на сърцето ти обвивката.
Не ще си същият – аз знам.
Нито аз – нито грам.
Извинявай за дето устните ми изгори,
Извинявай за дето те мразя дори.

~15~

Извинявай, ако след мен ще си такъв.
Извинявай, че ти беше пръв.
Да обичам другиго повече от себе си, ти ме научи,
както и да оценявам това,което някога ми се случи.
Извинявай, че аз не съм тях.
Извинявай, че когато беше наоколо аз летях.
Извинявай, че прощавах и още го правя.
Извинявай! Не знам нещата как да оправя.
Но не трябва да съм сама в това,
Требва и ти да си до мен, сега!
Извинявай за дето те притискам,
извинявай, че ужасно те искам.
Извинявай, че мразя, когато казваш моето име.
Извинявай, че от това мен много боли ме.
Не ми харесва как към другите ме приобщаваш
и как да стоиш далече ми обещаваш.
Извинявай, че съм толкова сбъркана.
Извинявай, навярно е от това, че съм объркана.
Извинявай за дето и аз се промених.
Извинявай, че нещата провалих.
Не съм нищо повече от тях,
но ми се искаше както ти за мен си повече, така и аз за теб да бях.
Извинявай, че не издържах.
Извинявай и ще ти крещях.
Извинявай, че те обичам –
тая истина докато е вярна не ще я отричам!
Но подло беше онова, ти знаеш.
Но вече от това дори не се касаеш.
Извинявай, че не съм аз тях.
Извинявай, себе си ще съм – това избрах.
Ноември, 2014г.

~16~

ТЕЖКО МИ Е

Тъжна съм, когато не си до мен…
Чувствам, че не си както преди от погледа ми вече пленен.
Искам те повече от това да живея.
Всяка нощ за ръцете ти копнея.
Вчера бях доста наранена.
Думите ме накараха да се почувствам огорчена.
Снощи каза ми, че ме обичаш…
Жадувам в любов ти да ми се вричаш.
Обичам те! Дали е по-силно или слабо, не ме интересува.
Пак започнах да си мисля, че всяка сълза за теб си струва.
Ще се опитам в мен да се влюбиш отначало.
Нека всичко за нас вече да не е черно, а бяло.
Зная, нуждаеш се от топлина и нежност.
Но моля те, не превръщай твоята любов към мен в небрежност.
Обичай ме и нека вече си вярваме.
Искам от тук нататък само хубави моменти
заедно да прекарваме.
Ти си човекът, който най-много ме цени, ти сам го каза.
Но наистина много ме боли, щом чувствата си към мен ти отряза.
Ти знаеш, че винаги можеш да ме убиеш,
Но не искам от живота ми да си заминеш.
„Раздяла завинаги’’ каза, че ще има, ако и този път разделим се…
Но знам, че нито за секунда пак да бъдем, не ще поколебаем се.
Ти превърна се в това, което аз от теб направих.
Но обърнах се и един груб човек заварих.
Ти си груб с мен, защото нуждаеш се от моето разбиране.
Аз не разбрах това навреме и продължавах с моето тероризиране.
Държала съм се подло спрямо теб, не знаех, извини ме!
Единственото, което искам да направя е да се променя.
По-добра вземи ме!

2014г.

~17~

ОБИЧАМ ТЕ

Когато видя твоята усмивка на лицето ти,
не знам защо избиват ме сълзи.
Щастлива съм – за това е така,
с теб бих отишла накрая на света.
Очите ти светят толкова красиви,
а ти ми шепнеш думи мили.
Сияеш в тъмнината толкова прекрасен.
Правиш живота ми е по-светъл и ясен.
Понякога те гледам и се чудя –
Как успях за теб любовта си силно да събудя.
Не знаех, че мога да обичам така,
Искам ти да си моята съдба.
Силна съм, защото си до мен.
Жадувам за теб всяка нощ и всеки ден.
Смехът ти, гласът ти чувам аз
и питам се всеки час:
„Как мога така да те обичам?
Обещавам, че в любовта ни до край се вричам.
Ще му бъда вярна!
Няма да се поддам на човешката завист, коварна.“
2013г.

~18~

ИСКАМ ТЕ, ЗАВИНАГИ И ВИНАГИ

Чувствам болка само като си помисля, че вече не ще си до мен.
Пътят ни от общ, превърна се в разклонен.
Не мога, не издържам, ако не сме заедно аз и ти.
Не може да те няма! Обичам те!
Заклевам се, в очите ми се крият онези искри.
Сълзи наричат се те – ти знаеш.
Обичам те! Няма нищо какво да има да разгадаеш.
Ако не си до мен, кмоето съществуване е от без значение.
Не искам да позволява между нас да има отклонение.
Знам какво казах и за какво се борех,
но обичта си към теб в ума си не затворих.
Позволих си път към теб отново да намеря,
да те диря, да те искам. Планината от болка пак да изкатеря.
Ти си моят начин на живот и не мога без теб аз да съществувам.
Готова съм цялото зло в чест на теб сама да атакувам.
Не съм и няма да бъда щастлива без теб – аз зная.
Но повярвай, не искам с живота и чувствата ти пак да си играя.
Не искам наранен от мен да бъдеш ти,
Пиша ти този стих със сълзи в очи.
Искам да съм тази,която ще е винаги до тебе…
и да я наричаш отново „моето мило бебе”.
Искам да съм тази,която те прави щастлив, а не нещастен,
да не те кара да се чувстваш жалък, а властен.
Искам да не те правя слаб и раним.
Искам да бъда твоята слабост, сила и да си непобедим.
Битката е между теб и мен, а не бива.
Повтарям: Искам именно аз да бъда твоята сила!
Искам да няма битка между нас, а една любов прекрасна,
но нашата любов дори и за двама ни е неясна.

~19~

Последен опит правя, моля те до мен бъди!
Не бъдеш ли, сърцето ми не би спряло да кърви.
Остави, забрави всичко лошо до тук.
Нека те имам, нека бъдем двама. Аз не искам друг.
Не мога просто да забравя теб и любовта,
Душата ми не може да предотврати тази тъга сама.
Трябва някой да бъде до мен,
който вече ме е карал да гледам с поглед пленен.
„Сърцето ме боли, ако до мен не си ти.”
2014г.

~20~